Far-a-way

So far away – in distance and in feelings…
Miles away and hearts away…
You’ve never felt what I’ve felt
Cause you’re worlds away…

Dreams away from my dreams
Thoughts apart from my thoughts
Parts apart from my heart...

Time converted into waiting
Space converted into craving
So far away and over again...

Every heartbeat is a new beginning
Every breath gives new meaning
Every word is yet another mile away
So far-a-way…

Empty hands and empty eyes
But a heart so full of you
Though you’re so far away
And so a-part of me...

Детството си отиде...

Детството си отиде.. детството си отиде.. ДЕТСТВОТО СИ ОТИДЕ болезнено и безвъзвратно.. Отиде си не с пубертета и не с първата любовна тръпка; отиде си на трийсет и една.. със смъртта на дядо и баба. Тези дядо и баба, с които всяко лято ваканцията придобиваше вкус на селски хляб, градински домат и домашно мляко. Същите дядо и баба, чиито мек и топъл говор ме обгръщаше с усещане за безвремие, за безусловна сигурност и уют.
Дядо Петър - със снажната осанка, винаги владеещ положението, юздите, брадвата, офицера и топа; всяващ респект и вдъхващ сигурност с непоколебимата си десница, за която нямаше неизпълнима задача. Дядо, чийто по-често мълчалив пример, правеше детския ми мързел и инат да изглеждат глупави и недостойни дори в собствените ми очи. С малко думи, но винаги намясто, дори в последните месеци от живота си, той остана достоен човек, уважаван и почитан от хората, станали част от житейския му път. Дядо, обичах те!
Баба Пенка - .... колоритна, емоционална, сръчна; с безкраен набор от интригуващи случки от битието си, разказвани с онзи потаен глас, който те превръща в съучастник само слушайки историята... Баба, чийто гозби нямаха равни по вкус и майсторство; чийто сръчни ръце владееха всички "древни" умения от домашния бит - тъкане, предене, плетене. Опитах се и аз да прихвана от този майсторлък поне малко, за което съм й благодарна. Бабо, обичах те!
Благодарна съм и на двамата за родителските грижи през всички изминали лета, за усмивките, които сме споделили, за труда, на който са ме научили и който са ме научили да уважавам, за незабравимите спомени, които доскоро споделяхме с умиление и семейна топлина.
Много ми е тежко и тъжно, че си отидоха дядо и баба, които бяха част от живота ми като нещо, което невинаги можеш да докоснеш или усетиш, но което знаеш, че е там, че живее и те чака идното лято отново и отново да извършите заедно "ритуалите" повтаряни толкова години. Усещането е като на угаснал спомен, до който не можеш да се докоснеш вече със същата сила, с която е горял доскоро.
Ще ви помня винаги с добро и с много обич! Почивайте в мир!

Inspiration

It is your sparkling eyes
That cast a spell on every breath I take
For every breath impossible would be
If not a thought of you inspires it

They glow, and smile, and speak
They throw their light on me
Like falling stars I make a wish upon

They leave me breathless
They leave me hopeless
They leave me less and less of you...

Любов ли бе да я о(т)пишеш...

Ей го на, отново се влюбих. Абе какво ми става, не знам.. някакси по хлапашки се влюбих да му се не види и не мога да се контролирам; превръщам се в едно глупаво охилено същество с имплантирани розови лещи; не очила, щото очилата можеш да ги свалиш, а за лещите трябва да си бръкнеш в окото.. Ама ми е много хубаво.. за каквото и да си мисля, каквото и да правя, любимият образ като един скрийнсейвър се мотае в съзнанието ми, паралелно с всичко, което се случва. Влюбих се значи, и колкото повече време минава, толкова повече ми се струва, че това синеоко същество насреща е тъй прекрасно само в моите лещи. В цялата си глупава емоция от време на време успявам да се погледна "отгоре" и да видя, че изживявам някакъв мираж - мираж, чийто образ съм си изтъкала от собствените си мечти и въжделения. Не че с лирическия герой не сме имали туй-онуй, но толкова малко се познаваме, че не ми е ясно как толкова много се влюбих.. Но това като че ли е още по-хубаво от това да си "имаш гадже", щото като си имаш гадже, нещата вече са ясни. А така мечтаеш, сънуваш, разиграваш си сценки (това пък ми е любимо вечерно време като си легна..). Един вид, изживявам си една любовна история в първо лице единствено число без разочарования, спорове, раздели, сълзи.. И така до края на света.. не, не точно, по-скоро дотам, докъдето миражът започне да се материализира и да се раздвоява в първо лице множествено число - "аз+ти=ние" (в арабската граматика има и "двойнствено" число - то обозначава двойка предмети, хора, животни; колко находчиво..). Когато нещата излязат извън мислите ми и от "аз" се трансформират в "ние", обикновено всичко рухва; започва да се оказва, че любимият образ има кусури и още по-лошо, има нещо против.. Оказва се, че той примерно няма кой знае какви намерения към мен... ама кой те пита бе, оняден докато правехме въображаем секс, бях твоята богиня...тъпа история... Еееехх, мечти, мечтиии.. Затова така на снимчица, само аз и тя (снимчицата) и моите фантазии - чисто, безболезнено, безопасно - връзка в първо лице единствено число; перверзно или достойно за психоналитик?...

Любов от птичи поглед

Страшно много съм влюбчива, ама направо понякога започвам да се замислям за моралните си устои; защо се влюбвам и доколко рационални са тези влюбвания. Равносметката е около 3 влюбвания месечно, и то всичките без каквато и да е перспектива.. Това от твърде много налична любов у мен ли е, или желание да получа различна обич от максимален брой хора (мъже имам предвид)?.. А платоническата любов брои ли се? Като че ли най-силните ми влюбвания са били платонически, без да изпитвам нужда от материализирането им.. Или може би фактът, че не могат да се материализират, ги прави тъй огнени.. Възможно ли е насладата да е по-голяма докато мечтаеш, отколкото когато мечтата ти се сбъдне? Защото копнежът расте докато мечтата е недостижима и достига апогея си момент преди мечтата да се сбъдне. Магията е докато не знаеш, докато се опитваш, докато очакваш.. Реализирането на една мечта, на един копнеж, ги превръща в нещо обикновено; като фокус, чийто трик си разбрал. Ако от време на време можеш да се докосваш до мечтата си и ефектът да остава като водните кръгове от хвърлен камък, това ще подклажда фантазиите и ще разгаря пламъка дълго време. Аз така обичам.. обичам да изгарям в страст и да сънувам и мечтая - за един поглед, за небрежно докосване, за нещо, което ще накара кожата ми да настръхва дълго след като се е случило.. дори и да не се е случило..